Защо ми е да се махам
От този прекрасно мек,
Червен стол в
Малката зала на театъра, момиче?
Аз все пак съм на сцената -
Преоблечен с нови дрехи,
С други очи
Необременен от своите грешки,
Размисли и мечти.
И все пак давам нещо от себе си,
Нали?
Да, вярно
прикривам цялостната картина
И като теб режа и прегъвам
Всичко що тежи -
За да остане нещо горе-долу
Поносимо, нещо приемливо
За хорските очи.
Да, вярно
Това не съм аз
Под прожектора, там,
Казва репликите си, пее и танцува
Моята сянка -
Но щом нея обичат да гледат хората,
Аз ще им я дам, тя ме защитава.
Защо ми е да бъда главен герой
В този хаотичен епизод
На човешка история
Събрана в едно действие,
Със начало, среда и край?
Защо да не запазя
Поне част от мен,
Неопетнена от времето,
От черният, човешки ден?
След като просто мога
Да стоя на червения стол,
Отреден за почетните зрители
И без да се налага да давам мнение -
Да забравя,
да затворя очи.
*
Да му обърна ли внимание?
Да му се порадвам ли?
Да проуча ли всяка негова гънка, пора?
Да го разчовъркам ли?
Да му обърна ли гръб?
Да го забравя напълно ли?
Да го проуча ли от деня на раждане, до сега?
Да го унищожа ли?
Или просто да се правя, че не съществува?
Тъмното петно в моя изкрящо бял фон.
Да го игнорирам?
Да се накарам да мисля,
че там няма нищо
освен бяло ли?
Няма коментари:
Публикуване на коментар