Още няк'ви нови

НЕ МЕ МИСЛИ, МАДАМ, ВСИЧКО Е 6

Не си мисли,

че мен не ме е страх.

От малък знам,

че в мен има нещо

и от него винаги

ще ме е срам. 

Че чувствата ми са

прекалени.

Обаче думите винаги ще са 

студени.

Не си мисли,

че като погледна напред

не замръзвам.

Затварям си очите

и просто чакам в момента, тук, 

да се върна.

Че бъдещето ще е

мрачно.

Че бъдещето ще е

невзрачно.

Не ме мисли

за нещо повече от теб.

Дори напротив, разбери,

че зад тия "мъдри" мисли

се крие, едно малко

и изплашено момче.

Че слабостта ми

ще те накара да си тръгнеш.

Че каквото и да направя,

ти при мен, няма да се върнеш.

*

ВРЕМЕ?

Имаме толкова малко време -

прашинка. 

И пак, и пак, не ни дреме. 

Присъщо за човека - 

тая съвкупност

от молекули, нерви

и техните сигналчета -

милиарди лампички -

светещи вътре в нас, 

постоянно

си мислим, че

всичкото това нещо

е вечно и че винаги сме в час. 

Ама си губим времето бе, момиче

губим се в него. 

Вместо да седнем,

да поговорим и

в разговора, 

времето да намери своя

покой, да си почине за малко - 

Ние все ще се изчакваме, 

докато не е вече прекалено

късно, 

докато и последната прашинка

в пясъчния часовник 

не се загуби в пустощта - 

а е толкова лесно да си го създадем.

Седни тук, виж,

не е най-удобното място,

ама пък ти взех вестник

да не ти се наморки дупето.

Седни тук, чуй,

думите ми не са

красиви, ама пък

гледам поне да 

знам, че са истински.

Седни тук, усети

как, макар че е 

студено и мрачно, 

ме караш да светя, 

да те топля като слънце. 

Седни тук, помисли,

има ли значение

времето дали е истинско... 

... ама пък, да, права си

няма абсолютно никакво

значение.

Нищо няма значение,

права си.

Колкото и да си удрям

главата в стената -

то просто няма никакво значение.

Нали дишаме,

нали се храним -

к'во повече му трябва

на човек..

да, може би,

ще се окажеш права.

Няма значение

за какво си мечтаем,

няма значение

за КОМУ си мислим като станем.

Няма никакво значение

какво чувстваме в момента,

Няма значение,

че

това между нас

ще си остане

просто поредната

непроявена

лента.

*

Лиричен и красив начин да ви покажа как се чувствам :р

Загубих

всичкия си усет

за форма.

Вече не знам

как да се държа

като 20 годишно момче,

приличам повече

на 1000 годишно

дърво, наклонено леко на ляво

от ветрове.

Загубих

всичкия си усет

за това, какво е реално.

Вече не знам

как да се отнасям с

хората на моите години,

приличат ми на 1000 прасета,

наредени на хранилка,

чакащи коледния куршум 

с прекрасна, червена панделка. 

Загубих 

всичкия си усет 

за това, какво е грозно

и какво не е. 

Погълнат от субективния 

си, апатичен поглед, 

забравих какво караше 

всички онези обективни 

свине да се хилят - 

сякаш утре не ги чака клане. 

Загубих 

всичкия си усет 

за това, какво разделя 

победата и загубата. 

Изглеждат ми 

еднакви.

Еднакви са ми 

златото, среброто и калта. 

Еднакви са ми и

куршумите в цевта. 

Еднакви са ми 

дебелите и слабите свине. 

Еднакви са ми и

тихите, и шумните. 

Еднакви са - 

нали ги чака клане

*

СЪНУВАХ ВАС, МАДАМ

Някой, не знам как

или защо, 

открадна моите сънища.

Въображението 

обичаше да си играе 

с чувствата ми. 

Събуждах се внезапно

и целия бях потен - 

но поне успявах да заспя отново. 

Безформена тъмнина

по цяла нощ започна да

ме обзема и ме пазеше. 

Бях сам,

но поне ги нямаше илюзиите, 

нямаше ги и героите

До днес. 

Събудих се внезапно в 5:30.

веднага станах,

защото бях жаден - 

о, колко добре 

тялото ми разбира, 

какво сърцето ми желае.. 

Върнах се в леглото, 

изпратих ти снимка 

и реших да се върна. 

Ти беше там - имаше рожден ден - 

беше облечена в бяло, 

беше прекрасна. 

Имаше всякакви хора 

някой от тях познавах, 

с някой от тях се запознах. 

Но те видях, стоеше сама на диван, 

реших да дойда до теб

и щом устих погледа ти 

Успях да си открадна

една мъничка 

Целувка. 

Жаден за нея 

от толкова време 

тя беше просто... 

Но отново в мой стил 

избягах.

А ти дори ме повика - 

знаех, че ще ми 

кажеш нещо, видях в погледа ти, 

че е това, което, не исках да чуя.

Затова и реших, 

в мой стил, когато ми липсва сила

да изпуша една цигара навън. 

Върнах се вътре, 

но явно тайфунът 

от хора те беше обзел. 

Останах си сам, 

долу на дивана

... 

и се събудих. 

Две нови

 Защо ми е да се махам

От този прекрасно мек, 

Червен стол в 

Малката зала на театъра, момиче? 

Аз все пак съм на сцената - 

Преоблечен с нови дрехи, 

С други очи

Необременен от своите грешки,

Размисли и мечти. 

И все пак давам нещо от себе си,

Нали?

Да, вярно

прикривам цялостната картина

И като теб режа и прегъвам 

Всичко що тежи - 

За да остане нещо горе-долу 

Поносимо, нещо приемливо

За хорските очи. 

Да, вярно

Това не съм аз

Под прожектора, там, 

Казва репликите си, пее и танцува 

Моята сянка - 

Но щом нея обичат да гледат хората, 

Аз ще им я дам, тя ме защитава. 

Защо ми е да бъда главен герой

В този хаотичен епизод 

На човешка история 

Събрана в едно действие, 

Със начало, среда и край?

Защо да не запазя

Поне част от мен, 

Неопетнена от времето, 

От черният, човешки ден?

След като просто мога 

Да стоя на червения стол, 

Отреден за почетните зрители

И без да се налага да давам мнение - 

Да забравя, 

да затворя очи.

*

Да му обърна ли внимание?

Да му се порадвам ли?

Да проуча ли всяка негова гънка, пора?

Да го разчовъркам ли?

Да му обърна ли гръб?

Да го забравя напълно ли?

Да го проуча ли от деня на раждане, до сега? 

Да го унищожа ли?

Или просто да се правя, че не съществува?

Тъмното петно в моя изкрящо бял фон. 

Да го игнорирам? 

Да се накарам да мисля, 

че там няма нищо 

освен бяло ли? 

Копие,

На копието.

Показнo,

че т'ва безкрайно всичко е красиво.

Или още една загубена кауза

водеща към монотонно нищо.

Грозни копия

на фантазията на някой друг.

Колко лесно и просто звучи,

да не очакваш критики, да си глух. 

Всичко да взимаш готово

и да не претърпява катаклизми твоя дух.

Бутафорна и изтъркана версия 

на иначе висшата и голяма тайна. 

Съшито с бели конци, 

просто вдига врява. 

Това, в което вярва 

си е неговото нещо, брат, знаеш как е.

"Нали...?" 

Неговия начин да покаже себе си, 

да се издигне на висок пиадестал. 

Да докаже, че няма как другояче, 

че да ни спаси е неговото призвание. 

Никой не слуша и никой не чува, 

това що е слушано и чуто пъти без чет. 

Ти си просто поредният 

заключен в морга с надпис 

"Неразбран творец" 

Подлец, мъртвец

щурец, долу зад входа 

който ме онася в сън. 

отнеси срама в гроба си, нищожен глупец. 

Красота

Тя е целуната от величествена сила
дарила ѝ е красота, с коят'
може да пробие
всяка блокада на света.

Тя е дете на най-прекрасна звезда -
надарена е със жар в очите,
плам в гърдите
и фигура превърнала се в мечта.

*

Но за жалост
Тя е сама.


Сама заключва се
зад огромни стъкла.
Хубавата дума
само добавя
нов слой към
огромната преграда
отделяща я от света.


И уви,
Тя си остана сама.

*

Естетически погледнато
това е Красотата.
Увиваш нещо в целофан,
поръсваш го с брукат
и то се превръща в стока на стилаж.
Всичко около него се превръща в блян.

Точат се лиги, по асфалта текат
всеки минувач се спира,
сочи с дебел пръст :
"Ебаси, ей тая ста'а за..."
Нека бъдем честни
това ли е Красота?


Тя все още е сама.


***


Сензация -
откриха снимка на най-хубавата Жена.

Тя е била толкова стройна.
Изящна.
Вижте я, каква Красота.

Позата ѝ - всеки ден различна е тя.
Кара жените да ревнуват,
а мъжете да лудуват.

О, вижте само нейната коса -
По раменете се разстила
като най-старата река.

А ръцете, о Господи, ръцете ѝ -
перфектни като на ренесансова статуя
Докоснат ли те, изпадаш в колапс.

*

Но аз виждах само усмивката ѝ.
Макар и красиво,
повод за всичките коментари
тялото бледнее, за мен е невидимо.

Гледам снимката, мисля си :
"Защо се е скрила в тъмна стая?
Защо не са я снимали някъде
например до Окото в Рила?"

Гледам снимката и се чувствам
сякаш съм в затвор.
Килия, в която помирисвам
само и единствено раздор.

Вътре в нея нещо е бушувало,
Тя е била птичка в кафез.
Усмивката ѝ крие всичко,
но не и истински копнеж.

С очите те пронизва,
те са толкова алчни.
И да, така си е,
едно време те са могли да имат всичко.

Но май само аз видях -
една малка сълзичка.
Може би проблясък на сила,
символ на бунт.
А може би грях, на смут.


*

Но аз виждах само
усмивката ѝ,
божествена тръпчинка
и чувах тихият глас.

"Спаси ме, спаси ме
от този затвор.
Заключих се сама,
и в стъклото няма отвор.

Слой след слой,
дума след дума.
Чувствам се гола,
чувствам позор.

Бях кралица на всички,
кланяха се те, кълняха се в мен.
Но събличаха ме,
използва ме, кой ли не?

Защо направих тази грешка,
красотата ми вече е пречка.
Не искам да съм символ на похот
не ща да съм реклама на тоз'
Грозен живот."

Аз съм безсилен и тъжен,
пронизан от думи на скръб.
Как да спася тоз' живот погубен?
Как да спася душа, която се продава
на търг?

Как да кажа на всички,
че това е лъжа.
Не се гримирай за да те хареса принца,
след години ще е сляп за твоите чупки.

Не е нужно да сте перфектни.
Даже напротив,
Грешките ни правят красиви,
грешките ни правят истински живи.

Виждали ли сте две еднакви рози?
В природата няма рецидив.
Бъдете различни,
тук няма смисъл от норматив.

*

Последният стих

Затаи дъх преди последния стих.
Нали така го бяха научили в училище, поезията се чете с ритъм, който ѝ придава още повече чувство. Направи пауза. Тя стоеше пред него, но моментът нямаше право да продължи. Сякаш Вселената бе спряна на пауза. Сякаш моментът успя да обърка времето, да го накара да забрави пътя си. Той стоеше пред нея и гледаше право в очите ѝ. Очакваше след стиха да види сълза, или пък може би подигравателна нотка. Вече нямаше значение. Нямаше значение и последния стих. За тях животът, който ние познаваме вече нямаше да е същия.
На сутринта ще се събудят. Вчера тя беше навън с приятелки до късно. Той отново ще види, че е забравил отворен прозореца. Всичко ще си е на място, но и нещо ново ще бъде там. Той ще вижда очите, ще вижда светлината в тях. Тя ще се чуди как ли свършва стихотворението. Ще се опитва с най-различни рими, но дори няма да се доближи до последната.



Всъщност край няма, той нямаше да успее да изговори думите. Не, че щеше да ги забрави като прозореца. Беше го страх от очите, беше го страх от отговора. Беше го страх от светлината.

Разказ, който тя ми върна

      Не знам колко време продължи. Лутане в бездната на нищото, толкова далеч от така наречения дом. Най-накрая осъзнах безвремието на вселената. Тъжното беше, че с тия нови костюми идваха и най-новите кислородни бутилки. Даже не ни казаха дали някога ще се изхабят, нямаше значение. Мисията ми беше кратка, излизанията в космоса редки и къси. Бях там само за да поддържам станцията докато новите екипи дойдат, след това щяха да ме затворят в една малка капсула и с огромна скорост за около 20 минути щях да съм пак на моята любима синя планета.
       По време на една от тези "разходки" обаче стана най-страшното, което никой не ми каза, че е възможно. Авария в системата, двигателите се запалили и докато осъзная, вече бях насред нищото. Въжето се скъса и аз плавах из пустия космос.
       За първите няколко минути ми се струваше забавно, едно безчувствено лутане, без да усещам натиска на гравитацията. Дойде момента в който обаче разбрах, че това хич не е добре и нямаше значение колко кислород имах на гърба си. Макар и малко, имах система за вода, но никой не се беше сетил да направи и система със супа... или сандвичи.
Заспах. И без това пред мен нямаше нищо интересно.
      След около два дни, може би, видях една малка планета. Някой биха казали, че това е невъзможно. Нямаше как да има повече от 8 (9) планети в нашата система. И аз знаех това. Независимо от всички енциклопедии и книги обаче, както аз, една бяла планета пречеше на красивия ми черен изглед.
Приближавах се, Нютон беше прав. Запомнете обаче, планетата беше с диаметъра на половин луна. Колкото по-бавно се приближавах, толкова повече ми се искаше да има нещо на нея.
      От далеч изглеждаше странно, не бях виждал нещо такова. Ясно си личеше, че е цвете. С бял цвят и черни стъбло и бодли. Стъблото беше тънко, затова макар и с малката гравитация си личеше едно прекрасно огъване от тежестта на цвета. Най-странното беше, че усещах аромата му през скафандъра си.
      То ме усети и започна бавно да се събужда. Да ми показва красотата си. Беше невероятно финно. Ароматът се усилваше, опияняваше ме.
Тогава бавно започна да се изправя. Беше гола, но това не беше от значение. Беше красива, по-красива от цветето. Мирисът се усили, сякаш ме поглъщаше с всеки сантиметър с който се приближавах. Косата ѝ беше черна, като мрака в който живеех от дни. Кожата и беше бяла, бях сигурен, че на допир е точно като коприна.
     Трябваше ѝ време да се събуди. Когато погледна нагоре и ме видя се зачуди. Какво ли правя там? Как по-точно успях да я събудя? Мисля, че не беше излизала от цветето много време, може би никога.
Протегнах ръка, сякаш повлиян от нещо. Не очаквах отговор от нея. Чувствах се добре дори и само докато я гледах.Не можех да спра. Всичко в нея беше като нарисувано. 

      Неземно. Нереално.

      Беше слаба и крехка, като черното стъбло. Ръцете ѝ бяха тънки. Фигурата и беше изящна. Очите дълбоки. А косите свободно реещи се, като буйна река след голям дъжд.
      Подаде ръката си. По-точно само два пръста. Беше срамежлива, сигурно съм първия човек нарушил самотата ѝ. Ръката ми беше покрита от ръкавица, но нямаше значение. Това беше най-силното чувство което съм изпитвал. Една сладникава топлина, едно гъделичкане в корема. Забравих за глад, жажда, за синята планета, за гравитацията. Забравих за станцията, за космоса и за себе си. Вече виждах само черно и бяло. Вече бях в цветето.

Според някой тогава животът ми свърши. Той точно сега започна.

Жалната песен на градушката

Жална градушка не спира
Всеки човек тя намира
Лятната усмивката замира
Жалната градушка не спира

Залп, след залп
Град от патрони
Слънцето не се съзира
На дъжда ний сме роби

И нещо от вътре ме гложди
Кажи ми, к'во като сме нейни рожби
Защо ни изпрати такава атака?
Защото даже по-лошо ни чака.

Жалната градушка не спира
Всеки човек тя намира
Лятната усмивка замира
Жалната градушка не спира

Мълнията силна
Удря кат' секира
Гаргата волна
Вечно пее песен злокобна

Тя знае, тя слуша
От вятър дойде ни до гуша
И всеки ден аз се питам
Дали не сме загубили нейния ритъм... 

Жалната градушка не спира
Всеки човек тя намира
Лятната усмивката замира
Жалната градушка не спира