Не знам колко време продължи. Лутане в бездната на нищото, толкова далеч от така наречения дом. Най-накрая осъзнах безвремието на вселената. Тъжното беше, че с тия нови костюми идваха и най-новите кислородни бутилки. Даже не ни казаха дали някога ще се изхабят, нямаше значение. Мисията ми беше кратка, излизанията в космоса редки и къси. Бях там само за да поддържам станцията докато новите екипи дойдат, след това щяха да ме затворят в една малка капсула и с огромна скорост за около 20 минути щях да съм пак на моята любима синя планета.
По време на една от тези "разходки" обаче стана най-страшното, което никой не ми каза, че е възможно. Авария в системата, двигателите се запалили и докато осъзная, вече бях насред нищото. Въжето се скъса и аз плавах из пустия космос.
За първите няколко минути ми се струваше забавно, едно безчувствено лутане, без да усещам натиска на гравитацията. Дойде момента в който обаче разбрах, че това хич не е добре и нямаше значение колко кислород имах на гърба си. Макар и малко, имах система за вода, но никой не се беше сетил да направи и система със супа... или сандвичи.
Заспах. И без това пред мен нямаше нищо интересно.
След около два дни, може би, видях една малка планета. Някой биха казали, че това е невъзможно. Нямаше как да има повече от 8 (9) планети в нашата система. И аз знаех това. Независимо от всички енциклопедии и книги обаче, както аз, една бяла планета пречеше на красивия ми черен изглед.
Приближавах се, Нютон беше прав. Запомнете обаче, планетата беше с диаметъра на половин луна. Колкото по-бавно се приближавах, толкова повече ми се искаше да има нещо на нея.
От далеч изглеждаше странно, не бях виждал нещо такова. Ясно си личеше, че е цвете. С бял цвят и черни стъбло и бодли. Стъблото беше тънко, затова макар и с малката гравитация си личеше едно прекрасно огъване от тежестта на цвета. Най-странното беше, че усещах аромата му през скафандъра си.
То ме усети и започна бавно да се събужда. Да ми показва красотата си. Беше невероятно финно. Ароматът се усилваше, опияняваше ме.
Тогава бавно започна да се изправя. Беше гола, но това не беше от значение. Беше красива, по-красива от цветето. Мирисът се усили, сякаш ме поглъщаше с всеки сантиметър с който се приближавах. Косата ѝ беше черна, като мрака в който живеех от дни. Кожата и беше бяла, бях сигурен, че на допир е точно като коприна.
Трябваше ѝ време да се събуди. Когато погледна нагоре и ме видя се зачуди. Какво ли правя там? Как по-точно успях да я събудя? Мисля, че не беше излизала от цветето много време, може би никога.
Протегнах ръка, сякаш повлиян от нещо. Не очаквах отговор от нея. Чувствах се добре дори и само докато я гледах.Не можех да спра. Всичко в нея беше като нарисувано.
По време на една от тези "разходки" обаче стана най-страшното, което никой не ми каза, че е възможно. Авария в системата, двигателите се запалили и докато осъзная, вече бях насред нищото. Въжето се скъса и аз плавах из пустия космос.
За първите няколко минути ми се струваше забавно, едно безчувствено лутане, без да усещам натиска на гравитацията. Дойде момента в който обаче разбрах, че това хич не е добре и нямаше значение колко кислород имах на гърба си. Макар и малко, имах система за вода, но никой не се беше сетил да направи и система със супа... или сандвичи.
Заспах. И без това пред мен нямаше нищо интересно.
След около два дни, може би, видях една малка планета. Някой биха казали, че това е невъзможно. Нямаше как да има повече от 8 (9) планети в нашата система. И аз знаех това. Независимо от всички енциклопедии и книги обаче, както аз, една бяла планета пречеше на красивия ми черен изглед.
Приближавах се, Нютон беше прав. Запомнете обаче, планетата беше с диаметъра на половин луна. Колкото по-бавно се приближавах, толкова повече ми се искаше да има нещо на нея.
От далеч изглеждаше странно, не бях виждал нещо такова. Ясно си личеше, че е цвете. С бял цвят и черни стъбло и бодли. Стъблото беше тънко, затова макар и с малката гравитация си личеше едно прекрасно огъване от тежестта на цвета. Най-странното беше, че усещах аромата му през скафандъра си.
То ме усети и започна бавно да се събужда. Да ми показва красотата си. Беше невероятно финно. Ароматът се усилваше, опияняваше ме.
Тогава бавно започна да се изправя. Беше гола, но това не беше от значение. Беше красива, по-красива от цветето. Мирисът се усили, сякаш ме поглъщаше с всеки сантиметър с който се приближавах. Косата ѝ беше черна, като мрака в който живеех от дни. Кожата и беше бяла, бях сигурен, че на допир е точно като коприна.
Трябваше ѝ време да се събуди. Когато погледна нагоре и ме видя се зачуди. Какво ли правя там? Как по-точно успях да я събудя? Мисля, че не беше излизала от цветето много време, може би никога.
Протегнах ръка, сякаш повлиян от нещо. Не очаквах отговор от нея. Чувствах се добре дори и само докато я гледах.Не можех да спра. Всичко в нея беше като нарисувано.
Неземно. Нереално.
Беше слаба и крехка, като черното стъбло. Ръцете ѝ бяха тънки. Фигурата и беше изящна. Очите дълбоки. А косите свободно реещи се, като буйна река след голям дъжд.
Подаде ръката си. По-точно само два пръста. Беше срамежлива, сигурно съм първия човек нарушил самотата ѝ. Ръката ми беше покрита от ръкавица, но нямаше значение. Това беше най-силното чувство което съм изпитвал. Една сладникава топлина, едно гъделичкане в корема. Забравих за глад, жажда, за синята планета, за гравитацията. Забравих за станцията, за космоса и за себе си. Вече виждах само черно и бяло. Вече бях в цветето.
Според някой тогава животът ми свърши. Той точно сега започна.
Няма коментари:
Публикуване на коментар