Затаи дъх преди последния стих.
Нали така го бяха научили в училище, поезията се чете с ритъм, който ѝ придава още повече чувство. Направи пауза. Тя стоеше пред него, но моментът нямаше право да продължи. Сякаш Вселената бе спряна на пауза. Сякаш моментът успя да обърка времето, да го накара да забрави пътя си. Той стоеше пред нея и гледаше право в очите ѝ. Очакваше след стиха да види сълза, или пък може би подигравателна нотка. Вече нямаше значение. Нямаше значение и последния стих. За тях животът, който ние познаваме вече нямаше да е същия.
На сутринта ще се събудят. Вчера тя беше навън с приятелки до късно. Той отново ще види, че е забравил отворен прозореца. Всичко ще си е на място, но и нещо ново ще бъде там. Той ще вижда очите, ще вижда светлината в тях. Тя ще се чуди как ли свършва стихотворението. Ще се опитва с най-различни рими, но дори няма да се доближи до последната.
Всъщност край няма, той нямаше да успее да изговори думите. Не, че щеше да ги забрави като прозореца. Беше го страх от очите, беше го страх от отговора. Беше го страх от светлината.
Няма коментари:
Публикуване на коментар