Последният стих

Затаи дъх преди последния стих.
Нали така го бяха научили в училище, поезията се чете с ритъм, който ѝ придава още повече чувство. Направи пауза. Тя стоеше пред него, но моментът нямаше право да продължи. Сякаш Вселената бе спряна на пауза. Сякаш моментът успя да обърка времето, да го накара да забрави пътя си. Той стоеше пред нея и гледаше право в очите ѝ. Очакваше след стиха да види сълза, или пък може би подигравателна нотка. Вече нямаше значение. Нямаше значение и последния стих. За тях животът, който ние познаваме вече нямаше да е същия.
На сутринта ще се събудят. Вчера тя беше навън с приятелки до късно. Той отново ще види, че е забравил отворен прозореца. Всичко ще си е на място, но и нещо ново ще бъде там. Той ще вижда очите, ще вижда светлината в тях. Тя ще се чуди как ли свършва стихотворението. Ще се опитва с най-различни рими, но дори няма да се доближи до последната.



Всъщност край няма, той нямаше да успее да изговори думите. Не, че щеше да ги забрави като прозореца. Беше го страх от очите, беше го страх от отговора. Беше го страх от светлината.

Разказ, който тя ми върна

      Не знам колко време продължи. Лутане в бездната на нищото, толкова далеч от така наречения дом. Най-накрая осъзнах безвремието на вселената. Тъжното беше, че с тия нови костюми идваха и най-новите кислородни бутилки. Даже не ни казаха дали някога ще се изхабят, нямаше значение. Мисията ми беше кратка, излизанията в космоса редки и къси. Бях там само за да поддържам станцията докато новите екипи дойдат, след това щяха да ме затворят в една малка капсула и с огромна скорост за около 20 минути щях да съм пак на моята любима синя планета.
       По време на една от тези "разходки" обаче стана най-страшното, което никой не ми каза, че е възможно. Авария в системата, двигателите се запалили и докато осъзная, вече бях насред нищото. Въжето се скъса и аз плавах из пустия космос.
       За първите няколко минути ми се струваше забавно, едно безчувствено лутане, без да усещам натиска на гравитацията. Дойде момента в който обаче разбрах, че това хич не е добре и нямаше значение колко кислород имах на гърба си. Макар и малко, имах система за вода, но никой не се беше сетил да направи и система със супа... или сандвичи.
Заспах. И без това пред мен нямаше нищо интересно.
      След около два дни, може би, видях една малка планета. Някой биха казали, че това е невъзможно. Нямаше как да има повече от 8 (9) планети в нашата система. И аз знаех това. Независимо от всички енциклопедии и книги обаче, както аз, една бяла планета пречеше на красивия ми черен изглед.
Приближавах се, Нютон беше прав. Запомнете обаче, планетата беше с диаметъра на половин луна. Колкото по-бавно се приближавах, толкова повече ми се искаше да има нещо на нея.
      От далеч изглеждаше странно, не бях виждал нещо такова. Ясно си личеше, че е цвете. С бял цвят и черни стъбло и бодли. Стъблото беше тънко, затова макар и с малката гравитация си личеше едно прекрасно огъване от тежестта на цвета. Най-странното беше, че усещах аромата му през скафандъра си.
      То ме усети и започна бавно да се събужда. Да ми показва красотата си. Беше невероятно финно. Ароматът се усилваше, опияняваше ме.
Тогава бавно започна да се изправя. Беше гола, но това не беше от значение. Беше красива, по-красива от цветето. Мирисът се усили, сякаш ме поглъщаше с всеки сантиметър с който се приближавах. Косата ѝ беше черна, като мрака в който живеех от дни. Кожата и беше бяла, бях сигурен, че на допир е точно като коприна.
     Трябваше ѝ време да се събуди. Когато погледна нагоре и ме видя се зачуди. Какво ли правя там? Как по-точно успях да я събудя? Мисля, че не беше излизала от цветето много време, може би никога.
Протегнах ръка, сякаш повлиян от нещо. Не очаквах отговор от нея. Чувствах се добре дори и само докато я гледах.Не можех да спра. Всичко в нея беше като нарисувано. 

      Неземно. Нереално.

      Беше слаба и крехка, като черното стъбло. Ръцете ѝ бяха тънки. Фигурата и беше изящна. Очите дълбоки. А косите свободно реещи се, като буйна река след голям дъжд.
      Подаде ръката си. По-точно само два пръста. Беше срамежлива, сигурно съм първия човек нарушил самотата ѝ. Ръката ми беше покрита от ръкавица, но нямаше значение. Това беше най-силното чувство което съм изпитвал. Една сладникава топлина, едно гъделичкане в корема. Забравих за глад, жажда, за синята планета, за гравитацията. Забравих за станцията, за космоса и за себе си. Вече виждах само черно и бяло. Вече бях в цветето.

Според някой тогава животът ми свърши. Той точно сега започна.

Жалната песен на градушката

Жална градушка не спира
Всеки човек тя намира
Лятната усмивката замира
Жалната градушка не спира

Залп, след залп
Град от патрони
Слънцето не се съзира
На дъжда ний сме роби

И нещо от вътре ме гложди
Кажи ми, к'во като сме нейни рожби
Защо ни изпрати такава атака?
Защото даже по-лошо ни чака.

Жалната градушка не спира
Всеки човек тя намира
Лятната усмивка замира
Жалната градушка не спира

Мълнията силна
Удря кат' секира
Гаргата волна
Вечно пее песен злокобна

Тя знае, тя слуша
От вятър дойде ни до гуша
И всеки ден аз се питам
Дали не сме загубили нейния ритъм... 

Жалната градушка не спира
Всеки човек тя намира
Лятната усмивката замира
Жалната градушка не спира

Бате 'секи пише за тая София, писна ми!

Покрита от мъгла, 
задушена от мръсотия. 
Кога ли ще се махне
тая черна магия? 

Гледам отгоре улици празни

покрити с боклук - 
това не е столица, бате, това е кланица. 
Жална му майка, на който дойде тук. 

В нощта скриха се
всичките евтини мечти. 
А аз скитам се бавно
из мръсните софийски улици. 

Гледам напред, 
само студ и тъмнина. 
Иска ми се само
на Витошка да се
Разтопя.

Искам всеки файл да бъде изтрит,
всеки документ в пламък обвит.
Хората да виждат през мен
сякаш съм пробит. 
Акта ми за раждане ползвай

за тоалетна хартия,
а мен ме направи на кръв и пихтия.
Живота се оказа потъващ кораб,
но кой ли е пробойната?
Аз или всички те,
Майка ми, баща ми или политиците? 
В края на нещата обаче остава без значение,
него не го ебе за наш'то мнение. 

Остави страха си настрана и виж,
всичко тук е шибана лъжа, кич. 
Не ми говори да имам надежда, 
да се стегна, хич не ми е до вашата
Скучна схема.

Легни да поспиш, че утре пак си на работа,
Погледни ме в очите и ще видиш,

нямаш шибана кауза. 
От тия балъци еволюцията се забавя
и в душата ми нито една капка

надеждица не остана.

Всички доводи тънат в забрава,
а за действия даже дума да не става. 
Свикнахме с чаша в ръка,
да гледаме все през чуждата врата, 
да оставяме крилете си в калта. 

Остана ни само да мечтаем

за по-добра съдба. 

Сън

"Столът беше дървен. Не усещах нито студ, нито топлина. Чувствах се наблюдаван. Заслушах се. Не знаех дали сетивата ме бъзикат, но ще отворя очи.
Пред мен, на метър и половина ме гледа око. Много очи ме пронизваха с насмешливия си поглед. Няма лице, има стена от която нещо ме гледа.
   Формата на стаята е квадратна, без таван. Стените са с ярко розови тапети на цветя. От всяка стена ме гледат 11 очи, сякаш поставени в стената, не мърдат поглед от мен. На пода имаше три големи очи в тръгълна форма. Столът се намира точно в средата им. Но няма седяща фигура или поне крака. Нищо от мен.
   Опитвам да стана. Правя го, но оставам във въздуха. Очите не се отлепят от "мен". Нося се нагоре и няма покрив. Няма очи.
   Тъмнина.
   "Айде, че вече е 7:05!""

Композиция

1.
Градът е потънал в тъма,
студа се прокрадва тихо.
Няма луна,
Няма път, няма смисъл.

Безкрайно лутане,
сива мъгла.
Напред няма нищо
Освен самота.

Срещам група хора в кръг
По среда им труп.
Странно, не се чува плач,
а див, ужасен жлъч.

Дишам вече бавно,
очаквам развръзка.
Те плюят върху него гадно,
иронията в слепоочието ме блъска.

Изпаднах пак в делириум,
Риба удря се в стена на аквариум.
Нощта ражда чудовища грозни и зли,
шепнат ми напевно "преди, преди.."

2.
Бяхме облечени в сиво.
Срамежливо и тихо
се смеехме, ах,
толкова живо.

Тя разказва нелепи,
но безкрайно забавни истории.
А моите са удавени в нощта -
безнадеждни и груби бъртвежи.

Но тогава ме докосна,
ток ме удари от глава до пети.
Още малко и на земята щях да се просна,
о, тя по-силна от мен е дори.

И случайност, след случайност -
ден след ден,
черното става сиво,
а тя бялата контрастира с мен.

Ще я пазя завинаги,
защото ме води напред.
Злите шептящи изроди,
тя превърна в ласки, целувки -
Безчет.



Тя е свобода, тя е сила
Птица с шарени крила,
лунна самодива
Тя душата ми огря през нощта -
Най-топлата светлина.

Месечната ме води
С гласове' си многобройни
Късметът най-сетне ме споходи
Душите ни в едно са слети -
Прекрасни и волни.

Пред нея аз съм вечно на коленé
Тя е моята храна, моето време
А кога' ми се усмихне, когато ме докосне
Изчезва всяко мое бреме -
Сърцето ми започва да пърха, да пее.

Тя е моето съкровище тайно,
Тя е топлото небе над мен - безкрайно
Нищо около нас не е случайно,
Всичко около нея е прекрасно -
О, толкоз нереално, безопасно.

Когато е при мен сияя,
Вече отново мога да мечтая
Искам да живея, да се смея
Мисля, че успях най-накрая
Любовта си, аз, да намеря.

Доволен ли си?

Ние сме доволни
Без мисли волни.
Ние сме грозни,
Мръсни, долни...
Но уви, доволни!

Предполагам, че
В мрак, човек
Се чувства
На свой бряг,
Без враг,
Но и без любов
Живота преминава
Като бърз влак.

И всички във взвод
Отиваме на курорт
В чаши пълни
Със сълзи,
Открихме златен
Комфорт.

И идола Комод
Отново отпращаме
Със зов -
"Той душа' ни мърси!"
И продължаваме
Да пием
Сладкия, лъжлив
Компот.

Ама не за това
Открай време
Човека пише
Си стиха
И с въображение
Рисува - кадри
И картини,
Красиви и
Висши! Не!
         *
Не за да го
Вкара, някой
Високо там на
Катедра в университета -
В бегла и нелепа
Дума - стил.
"Бягай от тука!" -
казва младия поет.
"Не ще слушам
Бъртвежа ви веч'!
Не ще слушам как
Ваш'та критика -
Нарекла се сама
"Съкровено правилна"
Ще мърси и грози
Имена силни, велики,
Вечни.. дори.

Грешни -
Символ,
Стих,
Пауза,
Епитет
И вик за кауза-
Няма!
Грешка има
Само ако читателя
Не ще и да помисли,
Че може да разбере!
Не, та не!
Пари -
Не ще ти донесе,
Естествено,
Но поне взора ти
Ще успее да накара
Да привикне към
Светлината
Вътре в теб.

Думичката проста е -
Въображение.

Хаос

Хаос.
Пред мен е
тъмно и
грозно.
Вятър ме блъска
В лицето,
В косите.
В гърдите
Бушува
Океан от омраза
Към всичко
Което загубих
В нощта.

Всичко се
Срива,
Покрито е
С пепел и
Сняг.
Със страх
И ръжда.
Аз съм нож
В тила
На вселената,
Аз ще пречупя
Всяка нишка
От вяра в теб.

Ти си във плен
На патос ужасен,
Но вече всичко е в плесен.
Ти си във клопка.
Не знам как ще бягаш,
Но гледай да не забравиш
Че отвъд няма нищо
За теб.

"Болестно състояние"

Музиката е триизмерна
Първо са вибрациите
После си ти
И на края е реалността

Суперпермутация

Нали мистиката се опитва
Да докосне реалността
И като конец да я раздвижи
Да я докосва и променя

Чрез твоето въображение
Вибрации излизат от твоя ум
Превръщат се в мисли
И потъват в шум
Стават листа
Казват "Бум"
Вибрира твоят ум

Висше творение
Моето мнение
Блендее
Пред твоя поглед
Дебнеш ме
Аз съм далеч
Аз бягам от теб
Но ти с изящни си ръце
Ме теглиш към теб
Както Пенелопа
Тегли Одисея към живота.

Смърт

Черна тъма
И глас в глава
Картина
Ужасяваща

Не, не го мисля това
Но ако така стане
Как ще се почувстваш
След всичките тия критерии,
схеми и гнусни далавери

Надолу поглеждаш
Няма бижута, герлянди
Няма Гучи, Армани
Даже тяло няма
И утре и днес няма
Имаш само тоя глас
Който си спомня за
Забравеното, умрялото

Няма птички, няма утро
Няма музика, цвят то е
Мъртва тъмница,
Ад ли е това?

Чуваш стъпки
Приближава се
Ужасна,
Тъмна енергия

Тялото ти
Гледа те
Смее се

Около главата си
Той има ореол
От индиго
Има гарван,
Носи кандило.

Бързо той
Почва
Да се върти около
Взора ти, той
Създава дупка в
Земята, падаш.

Падаш в цвят
И еуфория
"Ти си там!
Там си!" -
Чуваш от смъртта.

Обществен ритъм

Бушуват
Вятър и чувства
В моите вени
А пред очите ми
Пустощта дреме

Под краката ми
Вибрира ритъм
Еднообразен, ужасен
Гаден и аз
Бягам, бягам, бягам...

Но под краката ми,
Вибрира, пулсира
Лесно е да се вслушаш

Лесно се приспособи ли?
Умри.

Милиард
Изомруди, о
Чувствам
Ги толкова
Чужди
В нашата
Стая
Не каним
Никой.
После се
Чудим
Защо никой
Не
Ни е
Обикнал.
Въпрос след
Въпрос
Жлъчта безмилостно
Лети
Над изгорелите
Сгради
И бедни
Покрайнини
На забравени
Градове
Забравена история
Забравихме
Се изцяло
Загубихме
Комфорта на
Бялото
Това да
Бъдем
Всичко в
Едно
Това да
Светим
И да
Се
Смеем сякаш
Всичко което
Тук е добро.

Да летим
Да намираме
Да не сме покорни,
Да не ни стигат страните
И да полетим нагоре.
Със смях
Изкъпани от сълзи.

21-и век е проститутка-наркоман

21-и век е проститутка-наркоман. Годините се сменят като пропитите с водка и сперма чаршафи от миналата вечер. Принципите си остават същите - да продадеш срамната си устна за парче скумрия и сирене. Да продадеш срамната си устна за живот. А когато нов живот се зароди зад кулисите, като надеждата, че ще намерим смисъла тя го убива. Вкусът е крайно познат - индиго. Вкусът е ада, който е тук е на земята.

Търкаш се в нея, търкаш се, но не издава никакъв звук. Докосваш плътта над дясната ѝ гръд и усещаш слаб пулс. Започваш да викаш, да крещиш, да я буташ - "Върни ми парите, курво! Върни ги!". В погледа ѝ няма нито грам смут, със сетни сили докосва клитора си и шепотът ѝ съвсем леко погалва ухото ти "Свършвай вече, че имам още клиенти."

И какво като започнеш да блъскаш стената? И какво като и разбиеш главата? И какво като си вземеш парите и я оставиш с отворени крака, абстинираща?
Всички знаем, че утре пак ще си при нея. Даже ще ѝ носиш пропуснатата доза.

Не, че искаш толкова много да я чукаш, но има нещо мъртво в нея, което те кара да живееш. Има една граница която преминаваш докато си в нея. Има един мажорен акорд когато свършиш дълбоко в нея, контрастиращ с безсмислените, хаотични ноти на сутринта след нея.

Луна

1.
Луната е пълна
Денят работа свърши
Депутата легна да спи
С всичките си кокоши въшки

Навън още чувам
Тихото ехо на есен
Още се чудя и умувам
И изведнъж...
Песен!

От недрата на яростта
Изригна вулкана велик
И със скоростта
На багаж транзит
През ухото ми мина
В главата ли, в сърцето - не знам
Но душата ми трепна и замина

Тръгнах да газя из
Калчищата мазни
Под краката цвърчат
строго пазени тайни
Поляти с вино, ракия и водка
Но нетрайни, ужасно нетрайни.

И като лък без стрели
Майка на детето вика
Спри се, върни!

Но той, с поглед неистов
Опънат кат' тетива
Седи и ме гледа
Усещах с всичките си сетива
Как нещо в мене гори,
И силно извика
"Днеска ще жънем победа!"
...с усмивка.

2.
Вече е втора,
Но няма умора!
Всички сме тука,
Пожелавай наслука!

Като риба на кука
И с очите на щука
Опитва се с разни
Смехорий нещастни
Ръцете от кърви ужасни
Да изтрие, да измие.
Но няма прошка,
Щом майчина брошка
И бащинний вик
Биват изтрити
От земния лик!

"Няма вече!"

И като вино потече,
Пред очи освободителни,
От жълто в червено
Някой ми каза, че най си личи.

И какво ми коства
Да изрева - "Боли!" ли?

А какво ли ни спираше
Изгрева да съзрем с очи
Свикнали на тъмния ужас
На черното грачене, но уви!

Ето ни тук, дъжда ни пронизва,
Но наш'та съпротива,
Нашата борбеност открита
Не ще ни напуснат!
Не ще ни държи синджира щом
Кървави зъби яростно го хрускат
Откак' моя първи дъх бе чут
Не съм бил по-жив, по-див, по-луд!

3.
И капка,
По капка
По пръста.
По цялото
Тяло, кърви,
Шурти, а аз
Целият в цвета
На света ми
...бяло.

Вече е зима,
И всичко свърши.
Няма вече сила,
За страшни борби.
Само кръв ми остана
И поне мъничко гордост!

После с тътен да падна
В отвъдния свят
Като ангел без крила
В мрака, без да плача
И по-жив от сега,
С една дума на уста -
Свобода!